вторник, 9 март 2010 г.

Дядовата ръкавичка

Тръгнал дядо за Златица,

изгубил си ръкавица.

Там играла на поляна

Малка мишчица Гризана,

ръкавичката видяла

и на топличко се свряла.



Ей го мокър и подплашен

тича Зайо от горица.

Спира го на пътя прашен

дядовата ръкавица.

- Кой на топло там се гуши? -

пита Зайо дългоуши...

- Аз съм мъничка Гризана.

Кой си ти, та страх ме хвана?

- аз съм Зайо Средногорски,

крия се от думи хорски -

каза Зайо боязливо

и попита предпазливо:

- В тая топла ръкавица

мир дали ще да намери

мойта, плахата душица?

- Влез, самичка ми е скучно! -

рече Гризла благозвучно.

Подир малко иде Лиса.

(То без нея що ли бива?)

Насред пътя се курдиса

и лукаво се подсмива.

- Кой е в тая ръкавичка? -

пита хитрата кумичка.

- Мишка мъничка гризлива

тук на топло си почива,

Зайо-байо Средногорски,

скрит от лоши думи хорски.

Ами ваша милост кой е

и защо ни безпокои!

- Аз съм златната лисица

и желая да се стопля

в вашта чудна ръкавица.

- Влез, макар че сме мнозина,

но нали ни си роднина!



Тръгна Вълчо от гората

по работа към селата.

Спира той на пътя прашен -

гладен, настървен и страшен.

Ръкавичката съглежда,

да подуши се навежда,

но усеща я, че шава

и запитва той тогава:

- Чия уплашена душица

крий се в тая ръкавица?

- Тук на топло си почива

мишка мъничка гризлива,

Зайо-байо Средногорски,

скрит от лоши думи хорски,

още нашата кумица,

златокожата лисица.

ами ваша милост кой е

и защо ни безпокои?

- Аз съм Вълчо от Балкана,

гост желая да ви стана...

- Влез, макар че сме мнозина,

но нали си ни роднина!



Подир малко всички сещат

цяла земя разлюляна -

иде рошава Мецана,

в ръкавицата надникна

и юнашки се провикна:

- Чия уплашена душица

крий се в тая ръкавица?

- Тук на топло си почива

мишка мъничка гризлива,

Зайо-байо Средногорски,

скрит от лоши думи хорски,

още нашата кумица,

златокожата лисица,

Кумчо-вълчо от балкана,

гост на нашата покана.

Ами ваша милост кой е

и за що ни безпокои?

- Аз съм рошава Мецана,

гост желая да ви стана.

- Влез, макар че сме мнозина,

но нали си ни роднина!



Събрали се те другарски,

разположили се царски

в ръкавичката на друма

и отворили си дума...

Скоро дядо от Златица

се завърна да потърси

свойта топла ръкавица.

Зер, ако я намери,

баба с кремък ще го дере...

И вървейки, и кашлейки,

насред пътя той се спира

и душата му примира,

сърце му се разтреперва -

гледа, гледа и не верва:

ръкавичката му шава,

миша глава се подава

и опашка от лисица,

и парченце от ушенце,

едно късче кожух мечи,

светят остри зъби нечии...

- Какво мислиш бре, човече! -

дядо сам на себе рече

и ръкави си възпрете,

и с тоягата удари,

и повтори и потрети...



Вечерта дома го срещна

неговата баба стара:

дядо лов с колата кара

и засмян дори до уши,

той лулата важно пуши...
Прочети ме...

Лоша дума не се забравя

В една гора имало пещера и в нея малки мечета. Край пещерата дървар сечал дърва и видял, че едно меченце излязло из един храст и се закачило в шипките. Мъчило се горкото мече да се откачи от острите бодили на шипката, ала не могло. Дърварят го видял, домиляло му, оставил брадвата и отишъл, та помогнал на мечето и го откачил от шипката. После го прегърнал и отнесъл до пещерата, оставил го само да се оправя и се върнал, та грабнал брадвата и започнал работа. Близо някъде била мечката, майката на меченцето, тя видяла какво направил човекът и отишла да му се отблагодари:— Човече, ти ми стори голямо добро — рекла тя. — Искаш ли да станем приятели?

Човекът се съгласил и двамата се сприятелили. Отначало човекът се боял от мечката, но полека лека свиквал с нея и станали големи приятели. Всякога, когато идвал в гората за дърва, мечката излизала и му помагала, докато натовари колата, а после дълго го изпращала и се уговаряли за нови срещи там, близо до пещерата, където той спасил меченцето й. И човекът, колкото пъти идвал в гората за дърва, все отсядал близо до пещерата, мечката му помагала и се разговаряли като добри другари.

Те станали толкова близки и обичани приятели, че веднъж, когато се разделяли, целунали се по устата, а човекът казал на мечката:

— Ех, добри приятелю, много си добър приятел, всичко ти е хубаво, ама едно ти не струва: мирише ти душата на лошо!

Човекът дори и не помислил добре какво е казал, та не се и досетил, че тази дума може да обиди мечката. А мечката клюмнала. Тежка, като камък, паднала човешката дума в сърцето й и силно я заболяло, ала нищо не му казала, само си протегнала врата и се примолила:

— Човече, я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш силно, ако не, ще те изям!

Човекът се позабъркал и мъчил всякак да измоли мечката да не я ударя. Ала тя не отстъпвала от речената дума: удари ме силно и толкова! Не ме ли удариш, ще те изям! И най-сетне, тя като не отстъпила, той замахнал с брадвата и я ударил силно, та й направил голяма рана. Разделили се посърнали, но пак се уговорили да се търсят на същото място край пещерата.

Много пъти ходил след това дърварят в гората, обикалял около пещерата, ала никога не се срещнали с мечката. Той си мислел, че тя е умряла от тежката рана, и не можел да се начуди защо така й хрумнало да иска да я посече, когато били толкова добри приятели. Минали много години и човекът забравил за мечката. Но веднъж случайно връхлетял на нея в гората. Познали се, здрависали се, разговорили се като стари познайници. Когато човекът натоварил колата с дърва и се приготвил да подкара воловете, мечката му рекла:

— Я огледай добре главата ми, приятелю, дали ще видиш раната, гдето някога ме удари с брадвата.

Човекът разгърнал вълната на врата й — раната била зараснала и дори белег нямало, та рекъл на мечката:

— А бре, приятелю, то дори не се познава да е имало рана. А аз, спомням си много хубаво, като че вчера беше, ударих те доста силно тогава и дори мислех, че си умряла от дълбоката рана.

Мечката рекла:

— Видиш ли, добри ми приятелю, че раната зарасна, и аз забравих за нея, но оная дума, дето ми каза тогава, няма да забравя, докато съм жива. От мен да знаеш: дълбока рана заздравява, а лоша дума не се забравя.
Прочети ме...

събота, 6 март 2010 г.

Горско училище



Бухльо знае най-добре
как урок да изнесе.

Умен е и затова
учи горските деца.

Но каква е тази врява?
Всеки трябва да внимава.






Вълчо с кой ли пак се кара?
Май с юмрук дроби попара!

А маймунката игрива
прави си шега лютива.

Сънльо дреме и кротува,
вкусни жълъди сънува.




Мечо взе бои от шкафа
да рисува по жирафа.

Хитро се обърна Лиса
и задачата преписа.

А жирафът врат протегна, в зайовия лист погледна.




Само Зайо слуша Бухльо,
че не иска да е мухльо.

Той си знае – който учи,
във живота ще сполучи.
Прочети ме...